Продължение на статията за Парадоксът на Олберс

Английският астроном Томас Дигс пръв е бил привлечен от магията на безкрайните звездни простори още през далечния XVI век. В стила на епохата на Ренесанса, в поетична форма той говори за: “...безкрайна сфера от звезди, дворец на блаженството, украсен от великолепни светлини безбройни”. Извън алегориите, той споменава, че макар да са огромно множество, повечето звезди са на такива огромни разстояния, че ние не можем да ги забележим. Дигс малко наивно смята, че ако една звезда на голямо разстояние не може да бъде забелязана, то дори и милиарди звезди да се подредят в една линия, ако всички те са на голямо разстояние, всичките няма да се забелязват въобще. Примерът на Млечния път обаче показва, че ако звездите са достатъчно много, за невъоръжено с мощен телескоп око те се сливат във видима сияйна пътека. Откриването и използването на телескопа разширява драстично хоризонта, до който може да достигне човешкото око. Йохан Кеплер е разбирал това и през 1610 г. в писмо до Галилео Галилей пише, че множеството от слаби звезди, които Галилей вече е открил със своя телескоп, би трябвало да образуват една ограничена в пространството система. В противен случай тяхната събрана светлина би трябвало да засенчи по блясък дори самото Слънце. Кеплер е разбирал огромното космологично значение, което има тъмното нощно небе. Той включва разсъждения по проблема в знаменития си памфлет “Разговори със звездния пратеник”. С развитието на физиката след Нютон, става едва ли не задължително да се предполага, че Вселената е безкрайна. Иначе тя би се свила в себе си под въздействието на собствената си гравитация. Така въпросът защо все пак, нощем небето е тъмно, отново занимава умовете на всеки мислещ учен. Първият астроном, който се опитва да прилага точни изчисления към проблема, е 26-годишния швейцарец Жан Филип Луи де Шизо. През 1744 г. той изчислява колко голяма трябва да бъде Вселената, за да могат звездите в нея да покрият цялото небе. Той прави предположението, че звездите са с размерите на нашето Слънце и че се намират на средно разстояние една от друга на 240 000 астрономически единици, което прави около 4 светлинни години. Това е всъщност разстоянието до най-близката до нас звезда - Проксима от съзвездието Кентавър, така че предположенията на Шизо са напълно разумни и по днешни стандарти. Неговите изчисления показват, че ако междузвездното пространство е напълно прозрачно, то небето ще е изцяло покрито със звезди, ако Вселената се простира най-малко на 760 трилиона (760 милион милиона милиона) пъти средното междузвездно разстояние. Или пресметнато в единиците, които ползват астрономите днес - на 3 000 трилиона светлинни години. За сравнение, най-мощните съвременни телескопи покриват “едва” 10 милиарда светлини години. Шизо негласно предполага, че звездите са неподвижни и че Вселената е в равновесие за неограничено време. Изводите, които той прави са, че или звездите във Вселената се простират в ограничен обем, или пространството в Космоса поглъща светлината на звездите. Според неговите пресмятания, дори поглъщането да е 330 000 пъти по-слабо от това на водата, то ще е достатъчно, за да бъде нощното небе тъмно. Тогава все още е било възможно да се вярва в една безкрайна Вселена, изпълнена със звезди.