Зимното Слънцестоене и слънчевите митове

Митра Слънцестоене на лат. <Sol stat> и наистина за около 3 дни то изгрява все в една точка. Природата е затаила дъх в очакване на трансформацията, дори и времето изглежда спряло. Това за съвременните хора е един от най-парадоксалните моменти през цялата година, но за древните този преход е доста драматичен. Тъмнината тържествува над всичко живо и по време на нейния триумф настъпва светлина и от този момент денят започва да нараства. Слънцето се “ражда” за нов живот, за новата година и заедно с това се осигурява живота не само на царя – жрец, но и на целия социум. Времето на мита. В митологията “началното”, “най-ранното”, “първото” време или както е възприето да го наричаме “правреме” предшества емпирическото /историческото време. Това е времето на първопредметите, първодействията и първотворенията. То е отразено най вече в митовете на комическото сътворение и сътворението на човека. Митическото време е първоизточник на магическите духовни сили, които бидейки задействани от ритуалите, възпроизвеждащи събитията от митическата епоха, продължават да поддържат установения порядък в Космоса, в природата и в социума. Митическият модел на времето като дихотомия “начално време, емпирическо време” има линеен характер. Този модел постепенно прераства в друг – цикличен модел. За това способстват календарните обреди и развитието на представите за умиращи и възкръсващи богове, за вечното обновление на природата и т.н. Животът на първобитното общество, както и на по-развитото -земеделското се определя от природните и биологическите цикли, от регулярните повторения на космическите ритми. Те са се отразили в обредната практика. Времето на ритуала повтаря митическото “началното” време. Времето на мита определя всекидневния живот на колектива и на отделния индивид. В настоящето се повтаря миналото, в бъдещето – настоящето. Митът е залог, гаранция за обредните действия, които са считани за резултат от митичното събитие. За участниците в ритуала митът не е само фикция, а съпреживяна от тях действителност. Шумерските митове са най-старите запазени в света митове. Те са записани в края на 3 и началото на 2 хилядолетие. В митологията на развитите аграрни народи съществено място заемат календарните митове. Към тях спадат Соларните митове, символично възпроизвеждащи Зимното Слънцестоене. В Древен Египет Богът Слънце е първият Бог и играе ролята на Демиург/ създател. Най-разпространен е митът, в който се разказва, че от Световния океан се появява Голям хълм. На него пониква огромен лотос, който разцъфтява и оттам се появява детето – Слънце – Ре. То “осветява цялата земя, потънала в мрак”. В някои от по-древните митове, появяването на Слънцето е свързано с яйце, снесено на издигащия се над хаоса – Нун хълм от птицата Гоготун. Един друг мит разказва, че Слънцето е родено в образа на теленце от огромната крава – Богинята на небето – Нут, която, извисява тяло във формата на дъга, а краищата на пръстите на ръцете и на краката й докосват земята. В представите на древните египтяни небето е водна повърхност, небесен Нил, по който Слънцето плува над Земята. За Ре “Златното теленце” се говори в “Текстове за пирамидите”. В Хелиополския мит, Бог Атум, отъждествен със Слънцето – Ре, се появява от хаоса като създава сам себе си, сам се оплодява, поглъщайки собственото си семе, а след раждането изплюва от устата си първите богове – двойката Шу е Тефнут /Бога на въздуха и Богинята на влагата/. Те на свой ред произвеждат втора двойка – Бога на Земята Хеб и Богинята на небето Нут. От техния съюз се раждат Изида и Нефтида, Озирис и Сет. Тези богове съставляват знаменитата хелиополска енеада/девятка, която се почита в целия Египет и неизменно присъства в религиозните текстове. Боговете на енеидата са считани за първите царе на Египет. В мемфиския мит за сътворението на света, отнасящ се към Древното царство, демиург се явява месният Бог Птах. За разлика от Атум, Птах създава осемте бога, предварително замисляйки сътворението в своето сърце, което е “седалище на мислите” и казва техните имена със своя език. Птах говори с “език и сърце”, тоест с мисъл и слово. По този начин създава целия свят: земята, небето, хората, животните, растенията, градовете и т.н. Но нека се върнем на Богинята Изида, която е сестра и в същото това време съпруга на Бог Озирис. Бог Озирис също спада към умиращите и възкръсващи богове. Той коварно е убит от неговия по–малък брат - злият Сет. Изида и Нефтида дълго търсят тялото на убития и когато го намират Изида зачева от мъртвия си съпруг техния син Бог Хор. Впоследствие Бог Хор встъпва в битка със Сет. На съда на боговете с помощта на Изида получава признанието за единствен оправомощен наследник на Озирис. След това той съживява баща си, но Озирис не желаейки да остане на земята става цар на задгробния живот и върховен съдия на умрелите. В египетската митология Бог Хор се въплъщава в сокол, Крилато слънце. Неговият символ е слънчевия диск с разпрострени крила. Той е и бог на светлината, борещ се със силите на мрака. Фараоните са негови служители. Той е новото Слънце, което се ражда веднага след зимното слънцестоене. През периода на Новото царство, с издигането на ХVІІІ /Тиванска династия/, ХVІ - ХІV в. пр. Хр. се утвърждава отъждествявания с Ре Тивански Бог – Амун, когото наричат “ Бог на всички Богове, “които излизат от неговите очи” и издигат Небето и създават Земята, и “...излизат хората от неговите очи ”. Фараонът е негово хему /част, наричан е още негов син. Крилатото слънце В Хетската митология Телепину е Богът, който изчезва и се възвръща. Много е писано за магическите и религиозните обреди, чрез които древните хора се опитват да получат гаранция за завръщането на Бога и за възраждането на живота. В един от най-добре запазените и известни текстове той се явява син на Великия хетски Бог - Богът на Бурята и има много общи черти с него. Гневен Телепину “ се оттеглил от човечеството, опетнено с кръв и престъпление”. В яда си обува дясната обувка на левия си крак, а лявата на десния. Така универсалните закони вече спират да действат. Телепину излиза от домашното огнище и жертвените маси се покриват с дим /облак пчелен рояк, домашните животни престават да имат потомство и настава засуха. В други митове той кара реките да препълнят коритата си и да залеят земята и хората, или взима със себе си Богинята на зърното и полята Каит. Боговете се събират на пир, но не могат да утолят глада си. Те се опитват да намерят Телепину. Богът на Слънцето праща за него Орела, но той не успява да намери Бога. В търсенето се включва и Богът на Бурята. Когато стига до заключените врати на града-резиденция на Телепину при опита си да разбие резето дръжката на чука се чупи. Тогава Богинята-майка изпраща една пчела. Богът на Бурята недоумява, как е възможно това малко насекомо да успее там, където той се е провалил. Не след дълго Пчелата намира Телепину, който спи на поляната при свещения град Лихцин. Тя го ужилва и той се пробужда още по разгневен и донася още по-голяма разруха и унищожения за хората, за добитъка и за цялата страна. Богинята – чародейка Камрусепа, извършвайки ред заклинания, смекчава гнева му и той се завръща носейки със себе си зрънцето на плодородието. В други варианти Телепину е този, който помага да се върне изчезналото Слънчево божество. По заповед на Бога на Бурята той се отправя при Аруна /Всемирния океан , който държи в плен Слънцето. Изплашеният Аруна дава на Телепину не само Бога Слънце, но и своята дъщеря за жена. Митра е старо индо-персийско божество на светлината, според античните писатели – самото Слънце, според свещената книга Зенд-Авеста – Спътник на Слънцето по небесния друм, който след като се опитва да го пребори се помирява с него. Влиза в жестока борба с бика, създаден от Орбузд, заколва го със златния си меч и го принася в жертва. От капките кръв на космическия бик покълнват от земята полезните растения и се ражда плодородието – алегория за борбата на светлината срещу мрака и злото. Така си спечелва името “Непобедимото Слънце” / лат. sol invictus/, дава пример на почитателите си за борба срещу чувствеността, за истината и справедливостта. Роден е от скала, затова става бог на култовите мистерии в пещери и затворени подземни помещения наречени митреуми. Там в ниша стои култовият релеф на бога в поза на победител на бика, убиващ го или възседнал го. Зад изображението са разполагани ниски каменни скамейки, върху които вярващите седят на свещеното пиршество. Учението изповядва безсмъртието на душата, задгробния живот задгробния съд и възкресението и застъпва седем степени на посвещение в мистериите, най-напред чрез потапяне във вода и мед, белязане с главня, култово пиршество с хляб, вода и вино. Култът прониква през Валилон, Армения и Мала Азия в Европа и преминава в Рим в края на І век. През ІІІ в. сериозно съперничи на християнското учение, което изповядва близка до неговата нравственост. Под негово влияние християнството възприема за свещен седмичен ден не юдейската събота, а неделята – Митровия свещен ден на Слънцето. Рожденият ден на “Непобедимото Слънце” – 25 декември, денят на слънчевия поврат става Рождество Христово. Култът към Митра се разпространява от римските войници по всички краища на обширната империя и измества останалите божества /императорите Нерон и Комод се посвещават в неговите мистерии/, там той съществува чак до ІV в. В днешните български земи се разпространява в края на ІІ век чрез войниците на император Траян. Открити са много оброчни плочки на бога в районите на римските военни лагери от Ескус /до днешното с. Гиген, Плевенски окр. , от Нове /при дн. Свищов/ и в местата с по-силно римско влияние – около Пауталия /дн. Кюстендил/ и Германия /при дн. Сепарева баня/. Автор:И.Захариева